16.04.2017 г.

Счупен адреналинометър на Дяволската екопътека край Борино

16.04.2017


Това беше една от екопътеките, на които бях хвърлил око от миналата година. Бях чел, че е ектремна и тем подобни, но не знаех, че ще я сънувам дни наред след като я преминахме с децата. Аз лично не я препоръчвам за деца и възрастни със страх от височини и без опит по стръмни стълби. И ако знаех какво ме очакваше, щях да я отложа за след няколко години...

Та след като се върнахме от Орлово око с джипа, се отправих с децата към Борино и началото на екопътеката. 



Тя започва с висока дървена арка с дяволска глава след Борино по пътя към село Чала край Катранджийницата. 
Първият 1.5 километър се върви по равен коларски път. 

 Среща с едър рогат добитък, гледащ лошо :-)


Пътеката навлиза в гората. 

Водопад образуван чрез изкуствен бент.
 

Интересната част започва след един дървен мост над река Чатак дере и вековна върба. Малко след нея има информационна табела за екопътеката и беседка. 




Там бяхме предупредени, че понататък не е за деца, но кой ти слуша. Пренебрегнах и табела, че екопътеката е за деца над 12 г и се препоръчва водач. 





Продължихме с Ема и Кристиян напред и нагоре по вече тясна пътечка и скоро се озовахме до първата атракция - Дяволския мост. 



Легендата разказва, че само дявол може да мине по него. Иначе самият Дяволски мост представлява скална арка, издълбана от водите на река Чатак дере. Височината на моста е 18 м до нивото на водата, отвор около 6 метра, дебелина на скалата - 3-4 метра. От моста могат да се видят внушителното ждрело на река Чатак дере.



Предстоеше слизане по почти вертикални стълби с височина 4-5м. Притесних се сериозно, понеже бях сам с децата. Имах вяра на Ема, че може да слезе сама, но все пак стъпалата бяха мокри и хлъзгави. А не можех да оставя Крисо сам и за минута на тези скали с пропасти и да ги сваля и двамата поотделно. Затова заслизах с Кристиян по стълбите, като го оставих да слиза сам, а аз стоях 2 стъпала под него. Ема слизаше след нас... Какви ли мисли не ми минаха през главата, знаейки, че под нас са около 20м пропаст.
 




Нямах възможност да се понаслаждавам на чудния феномен Дявослки мост, понеже всяка секунда гледах да предвидя каква щуротия ще хрумне на малките. Едва успях да го снимам на бързо. 
Като преминахме под моста разбрах, че е имало безопасна и обиколна пътечка, която избягва преминаването през Дяволския мост.




Мислех си, че трудното свърши и продължихме напред. Само, че то още не беше започнало...
Тяната пътека се протича на завидна височина над дерето. На всички критични места има обезопасяващи парапети.  




Реката беше доста пълноводна и шумът на водата придаваше още повече драматичност на мястото. Следваше слизане към Чатак дере и преминаване от другата му страна през дървен мост. Отново имахме слизане по стръмни стълби, но взехме да им свикваме. 




Крисо и Ема приемаха всичко като игра и нямаха умора да катерят и слизат по пътеката. 

Скоро стигнахме до каскада на Скритите водопади. Наричат се така, понеже частично се намират зад скали и видимостта към тях е ограничена. Но шумът от буйната река, който се чуваше предполагаше мощни водопади с голяма височина. Малко след това се озовахме до Скалният кулоар, представляващ поредица от почти отвесни дървени платформи, които водят около 50-60 м надолу към реката.
Стълбите са монтирани директно на отвесна скала и слизайки ги, човек вижда пропаста под краката си на всяка стъпка. Тук вече имах силни съмнения дали да продължим. Едно подхлъзване и ...
Поех дълбоко въздух и заслизахме.



Децата имаха желание за екстремното слизане, докато моят адриналинометър удари рекордни стойности. Отново по познатата схема слизах заедно с Крисо, а Ема ни следваше. И двамата се придвижваха сигурно и следваха указанията ми. Въпреки това се молех да слезем цели долу. Успокоих се едва когато стигнахме дървената рампа, която ни приведе от лявата страна на реката. Водопада зад скалите беше така буен, че пръските му ни освежиха на рампата. Отново успях да направя само няколко бързи снимки и побързах да излезем на по-сигурно място. 
 



От тук пътеката продължава със стръмно качване и слизане и отново качване, но без екстремности. Тя излиза на главния път преди Ягодина, където Чатак дере се влива в Буйновската река. В последните метри взе да вали и гърми. 


Определено нямах намерение да се връщам към колата по екопътеката. Излязохме на пътя и се скрихме с децата под една скала на Буйновското ждрело. 


От хотела ми съдействаха да ме закарат до Борино, за да си взема колата. Бях щастлив, че всичко мина добре. Децата бяха също щастливи, че са минали по "много трудна пътека".

Дявоската екопътека е определено най-екстремната, която съм минавал досега. Определено не е за хора страдащи от височинен страх. Не можах да и се насладя напълно, заради притесненията ми с децата, но смятам след няколко години, живот и здраве, пак да дойдем.

Няма коментари:

Публикуване на коментар