21.01.2017 г.

Световен ден на снега и офроуд спускане до Симеоново

21.01.2017


Попаднах на реклама, че на Витоша се организира зимен фест в чест на световния ден на снега. Не знаех, че има и такъв ден, но какво от това. Прегледах програмата и всичко бе ясно - отивам с децата. Щеше да има детски паралелен слалом, дърпане на въже, правене на снежни фигури и пр. интересни за децата неща. Времето се очакваше да бъде прекрасно. Единствения въпрос оставаше как да отидем там. Бързо отхвърлих колата и лифта от Драгалевци. Останаха опциите с автобус или Симеоновския лифт. Спрях се на последния.
Сутринта, както обикновено, се оправихме някак си и тръгнахме. Мама за съжаление, пак трябваше да работи, така че бях сам с Ема и Кристиян. Катя щяха да се включат по някое време към нас.

Пътуването с кабинката си е част от приключението. Никога не знаеш кога ще закъса или падне... С набирането на височина пред очите ни се показа чистия горен свят. Мъглата и градската мръсотия видимо останаха под нас и децата с интерес реализираха разликата.
Горе си беше какафония - много хора, малко организация. Трябваше да търся 10-15 мин. къде да регистрирам децата за паралелния слалом. Направих го като вече обявяваха първите стартиращи.

Обухме ските и бързо ги изпроводих до лифта за да отидат при останалите състезатели. Бяха предимно от разни ски училища и почти нямаше индивидуални състезатели. Да не говирим за такива във възрастта на Кристиян :-)
Ема се спусна с едно друго момиче и наложи спокойно и равномерно темпо до финала. Спечели с малко. Крисо обра овациите за най-малък състезател. Карах пред него да го напътствам как да заобикаля вратичките. Финишира пред камерите на разни хора. Беше много радостен и с усмивка си получи наградата.
Ема се заигра с аниматорите и една група деца - правеха снежни топки, играха.
Крисо пусна пистата по трасето няколко пъти, като му помагах на лифта. Научи се да минава между двете колчета на поставените врати :-)
По някое време дойдоха и Катя с децата и Стефан. Постояхме още малко и отидохме да обядваме в Мотен. Както и очаквах беше пълно, но имахме късмет и не чакахме.
Тръгнахме и Ема веднага пое със ските надолу, завивайки към Витошко лале. Крисо я последва, а аз тичах след тях и виках да ме изчакат. 
Още им се караше и им предложих да слезем до междинна станция на лифта - първо по пистата, а после през гората. 
Пътеката я познавах, понеже в близкото и по-далечно минало бягах по нея. Много не се замислих над предложението ми, а то взе че бе прието от децата. Казах на Катя, че тръгваме. Не знаех какво ме очаква. Беше около 14:30.





Стигнахме до пистата избягвайки качването. За Ема не се притеснявах. Знаех че в долната част пистата е доста стръмна, но все някак си щеше да слезе. Но с Кристиян беше различно - с него трябваше да импровизираме някак си. Аз бях по туристически обувки и слизах от страни на пистата, доката децата караха по нея.



 Скоро обаче стана прекалено стръмно и трудно за Крисо. Качихме ските в раницата и тръгнахме надолу. Беше си лудост, понеже имаше доста големи заледени отчастъци, по които се пързалях, държейки го. Той обаче се смееше и искаше още. Притеснявах се да не падна, че тогава щеше да стане интерсно. Кой знае къде щяхме да спрем с него... За късмет слезнахме безаварийно, аз вдигнах нивото на адреналин, доката Ема си караше както винаги спокойно. До горската пътека имаше около 150-200 м, през които играх ролята на влек.





Пътеката беше ясна и се следваше безпроблемно. Пуснах Ема да кара първа, Крисо я следваше, а аз тичах след тях. Хубавото беше, че след всяко леко спускане ставаше равно и можех да ги стигам. А те се забавляваха превъзходно. И се наслаждаваха на момента да карат по тясна пътечка сред гората.




На места им помагах, когато беше равно, на други ги гонех. Стигнахме до тунела, чиято цел винаги е будела въпроси в мен. Преминахме и малко след това наклона надолу стана постояннен. Крисо просто отпраши и дори изчезна от погледа ми по завоите. Тичах и виках след него да чака, но той се беше отнесъл. За мой късмет група сноубордисти минаха покрай мен в този момент и те успяха да го заловят на междинната станция.






Трябваше да решим, дали да се качим на лифта надолу или да продължим. Времето беше напреднало и знаех, че Крисо скоро ще бъде на края на силите си. Демократично взехме единодушно решение да продължим със ските (а аз пеша). 




Тръгнахме, но следите от умора бяха явни. Ема си караше и разбра, че няма друг вариант освен да слезем сами до Симеоново. Крисо вече стана кисел (напълно разбираемо). Освен това и падаше вече по-често дори на развното в следствие на умората. Накрая отказа съвсем ските :-) Сложих ги в раницата, него на конче и така продължихме за около километър, докато излезем на центъра на Симеоново около 16:30.


От там с такси до лифта, където беше колата. Както и очаквах, Крисо заспа в таксито с каската и ски-екипировката. Беше просто уморен до краен предел. 


Тази ски разходка разкри нови възможности за зимен туризъм за нас. Ски разходка сред гората предлага поне същото количество и още по-голямо качество на емоциите от ските на пистата.
Още вечерта решихме на другия ден да повторим тура - този път подготвени и знаещи какво ще правим :-)
Така, днес освен зимния фест на Витоша, денят ще бъде запомнен с офроуд спускането от Алеко до Симеоново.

Няма коментари:

Публикуване на коментар