20.08.2017 г.

С каяк на язовир Копринка - алтернатива за нови семейни приключения

20.08.2017


Поради някаква незнайна за мен причина още през пролетта в главата ми се зароди идеята да обикаляме язовирите с децата, да скачаме от скалички, да плуваме, да си приказваме вечер на лагерен огън, да спим на палатка. Звучи като приказка, но тази приказка лесно може да се превърне в реалност. Първи опит в тази насока направихме днес. Сигурен съм, че най-късно догодина идилията с която започнах, ще се получи. 
Разбира се, за такава разходка не е нужно да купувате веднага каяк и цялото прилежащо обурудване. Има множество фирми, които предлагат услугите си и ще ви заведат с удоволствие до знайни и незнайни кътчета на някой язовир или река. 
За почивните дни бях из моя прекрасен роден край - Казанлък. Близкия язовир Копринка предлага идеални условия за водни приключения. С помощта на Клуб за спорт и приключения "Свободен елемент" и мой съученик и приятел Ачо направихме една двучасова разходка с двуместен каяк. Децата седнаха между нас и се насладиха на новото приключение. Без да се замислят искаха още в края на разходката. 
 

Е-е, момчето се ориентира към по-скоростни варианти за предвижване по вода :-) 




Като цяло имахме малко време, но за сметка на това го оползотворихме прекрасно. След кратък инструктаж и екипиране със спасителни жилетки се настанихме аз, децата и Ачо в каяка и се отправихме към отсрещния бряг.




Двамата с него гребяхме, а децата наблюдаваха птиците, брега и билото на Стара планина, където се отличаваше чинията на Бузлуджа, която вчера посетихме.



На брега забелязвахме множество палатки. Рибари бяха хвърлили въдици с надеждата за добър улов. Покарахме около 2-3км. до едно малко островче, което заобиколихме и се насочихме обратно към брега.
Ето още малко впечатления от разходката ни.


Гребането с каяк е приятно и леко (ако се схване основната техника) начинание. Има време за приказки, за съзерцаване, наблюдение на птици и брега. Прекрасно възможност да прекараш ценно време със семейсвтото и приятели.

Следващият път определено ще планираме повече време, а защо не и с преспиване. Има толкова прекрасни места за лагеруване, а с помощта на професионален съпорт, осъществяваното на това начинание остава само въпрос на желание.  

1.08.2017 г.

Велопреход от гара Аврамово до Велинград

01.08.2017


Отдавна ми се въртяха из главата по-дълги велоразходки с децата. До сега бяхме правили няколко разходки по черни пътища до десетина километра и виждах, че Ема има сили за още. Освен това искаше още. Търсех нещо лесно с подходящ наклон и настилка. За разлика от пешеходните  разходки, за които човек може да намери изобилие от информация, пътеписи и снимки, то нещата стоят по различен начин, ако човек потърси идеи за семейни велоразходки извън града. Особено ако децата са още малки и не могат да преодоляват стръмни места или технични терени - информация почти липсва.
Затова ми се наложи да импровизирам при планирането на маршрута. И понеже сме отново на Пирин голф ми се щеше да се разходим, както миналата година, с теснолинейката и да разгледаме близките махали и селца с децата. Самият маршрут съчиних по карта и след доста търсене намерих един фотопътепис, който ми даде допълнителна увереност, че планът е изпълним с децата. За да е по-забавно взехме и една приятелка  на Ема и Кристиян с нас - Бела.
Така в 10:35 се качихме аз и трите деца, заедно с три велосипеда на теснолинейката в Разлог. За Кристиян бях предвидил детската седалка, понеже предстоящите 20ина километра щяха определено да надхвърлят неговите, макар и големи за възрастта си, физически възможности. Пътуването до най-високата гара на Балканите - гара Арвамово е приятно и трае около 1:45 мин. А децата отново се забавляваха във вагона, само както те могат.




Малко преди 12:30 слязохме на гара Аврамово, щракнахме си едно селфи и след кратки приготовления възседнахме колелата и поехме по главния път за Юндола. След около 300-400м завихме на дясно в посока село Аврамово, а от там следваха още 500м. леко изкачване преди да започне безкрайното спускане към СПА столицата на Балканите - Велинград. За махала Кандови се завива в ляво, за съжаление табела или знак няма, но това е единственото асфалтирано разклонение от пътя  преди село Аврамово.
След това няма как човек да се обърка и следва единствено пътят надолу. Следваше около 2 км спускане към махалата, което на места изисква повишено внимание особено от децата, понеже се налага да намалят продължително време скоростта. И Бела и Ема се справиха отлично с ограничаването на скоростта по коларския път. Ние с Крисо ги следвахме и снимахме.




От махала Кандови се откриват чудни гледки към околните села и махали, кацнали на заобикалящите хълмове на Западните Родопи. Срещнахме няколко баби и дядовци, които ни се чудеха, какво правим с колелета на това трудно достъпно дори за автомобили място.




Тук се сблъскахме и с единственото ни предизвикателство - стръмно и технично слизане до корито на река Абланица. Отсечката е дълга около 1км и определено не е подходяща за деца, та дори и за по-неопитни възрастни. Наложи ни се да бутаме надолу. Аз поех тази задача на моменти и правех тигели надолу-нагоре, понеже децата нямаше как да удържат колелата по стръмния наклон. За сметка на това те си хапнаха джанки и дори напълниха джобовете за из път. Този километър ни отне около 40 мин.
 


След като пристигнахме в ниското при река Абланица пътят стана изключително приятен за каране - почти равен с лек наклон надолу. Преминахме през село Абланица. Движехме се от дясната страна на реката, докато от другата и страна преминаваше линията на теснолинейката, по която по-късно щяхме да се върнем.
Карахме си с леко темпо и редовно спирахме на многбройните крайпътни чешми да се освежаваме с изворна вода. На една от тях със сенчеста беседка спряхме да хапнем и съберем сили.




На това място се вижда как теснолинейката описва 6-ка или 8-ца, като се вие над себе си.



В крайна сметка след около 18км излязохме на главния път от Сърница за Велинград. За моя приятна изненада движението беше доста спокойно и за оставащите ни 2-3 км ни подминаха не повече от 5 автомобила.
След около 3.5 часа от тръгването ни от гара Аврамово, Кристиян вече приключи със силичките си и заспа на седалката зад мен. Така спейки стигнахме гара Велинград юг и спряхме в отрещния парк, от където започва парк Клептуза. Там всички се наградихме със сладолед и зачакахме обратния влак.



В 17:39 той ни взе и върна в изходната ни точка - гара Разлог. Пътуването с него - особено в между Велинград и гара Аврамово - е изключително живописно и с интерес му се насладихме от последния вагон.








Тази част на Родопите е чудесна и предлага многобройни варианти за семейни активности. Теснолинейката си остава една от основните атракции, която непременно трябва да се усети, ако човек е в района.


30.07.2017 г.

Приятна лека разходка от х. Бъндерица - езеро Окото

30.07.2017



Вчера се видяхме с Боян и Кати, приятели на Ема и решихме да направим лека разходка над Банско. Тръгнахме сравнително късно към хижа Бъндерица, където паркирахме. Това място определено увеличава своята популярност, съдейки по броя на колите и палатките - бяха десетки.
С бавно темпо тръгнахме по туристическата пътека към хижа Вихрен. Нямахме ясна идея до къде ще вървим. Просто искахме да се пораздвижим малко. По-големите деца - Ема, Боян и Кати - вървяха напред, а Крисо със Соня и аз се движихме малко по-бавно, наблягайки на дивите ягоди и боворинки.






 Верен спътник до хижата ни беше този приятел, който умело намираше пътеката и ни водеше :-)



Макар и да не му се вървеше много из жегата, Криси се движеше в неговия типичен стил "тук скаличка, там цветенце"



Пристигнали на хижа Вихрен починахме за малко и решихме да отидем до най-близкото езеро - Окото. Следваше нетежко изкачване за около 1 км, което се хареса на децата със скаличките и тясната пътека.



Отново големите тичаха напред и дори стръмните скали не им пречеха да потичват.



За сметка на това Криси бавно, но умело преодоляваше стръмните места.



На езерото имаше доста хора, които като нас бяха решили да се наслладят на прекрасните пейзажи от езерото към вр. Вихрен, Муратов връх и билото на Дончови караули.







След лежерна почивка на възрастните и газене до падане в езерото на децата си тръгнахме заредени с положителна енергия, но и здраво напечени от жаркото слънце, което дори и на 2000м н.в. си грееше сериозно.



Слязохме и отпрашихме към Добринище да хапнем в любимата ни Македонска кръчма.

25.07.2017 г.

С децата до Тевно Езеро - приключения със сълзи и смях

25-26.07.2017


Не знам защо, но още от миналата година страшно много исках да отидем с децата на Тевно езеро. Нямах конкретна причина, просто тази мисъл ме преследваше откакто се зароди. Преходът до там не е кратък, нито лесен, имайки в предвид възрастта на Ема и най-вече на Крисо. Но това рядко ме е спирало да отидем където и да е било. Въртяха ми се даже мисли да отскочим и до заслон Спано поле и така 3 дена да си джъткаме из Пирин - съвсем сами. Реших, че докато се гледаме на Пирин голф, може да опитаме. Винаги имахме опцията да се върнем към х. Безбог и да се приберем с лифта. Всичко зависеше от организацията, мотивацията на децата и темпото до обедните часове. Соня ни направи една баница и ни напазарува преди да тръгне за София на работа, а Миро ни откара до х. Гоце Делчев сутринта към 9:00.
Половин час по-късно и няколко сандвича по-малко бяхме на хижа Безбог с децата. Ема беше ентусиазирана от предстоящата разходка, а Криси мяташе крачоли съвсем безгрижно.



Тръгнахме към първото предизвикателство - Душевадката. Мястото, на което си личи кой е сериозен и кой отбива номера с идване да хапне кюфтенца на високо :-). Със свежи сили се закачвахме нагоре, а малките скалички предизвикваха катерачните способности на децата. Вървях с Кристиян, ако се наложи да му помагам, докато Ема ни беше водач, следвайки маркировката.




40 миниту след тръгването ни вече ни се откри прекрасната гледка към Джангала, връх Сиврия и Попово езеро, при което планирахме да починем за обяд. От тук терена стана по-лесен за вървене а наклона надолу подходящ за по-бързо темпо. По пътеката се засичахме с други хора, които ту ни изпреварваха, ту изоставаха. След малко повече от час вървене спряхме да се подкрепим с плод и бисквитка.



С песни и игри гледах да поддържам настроение в малката ни група. От време на време взимах Крисо за 2-3 мин на ръце, за да си почине преди да се втурне към следващите камъни за изкачване или слизане.



В 12.20 бяхме на Попове езеро и децата нямаха търпение да си топната краката. Аз също, но хладен вятър ме отказа от идеята ми. На тях позволих да поцопат докато приготвя обяда :-)





Ето една компилация от цялата ни разходка.



Починахме добре и се наслаждавахме на заобикалящия ни свят. Децата останаха боси по меката като килим земя. Реших да продължим към Тевно езеро. Колкото и да се бавим нагоре към Краледворската порта, все щяхме да стигнем по светло до заслона.
Аз поснимах малко, преди да тръгнем. Ема и Криси решиха, че ще продължат боси прехода и не ми остана нищо друго освен да ги оставя, предупреждавайки ги, че може да се убодат. Но те искрено се наслаждаваха на босото си ходене, обикаляйки езерото. А аз съзерцавах чистотата на водата му, на фона на връх Сиврия.






Вървяха така боси докато го заобиколим и тръгнем към Кралеви езера. Преди това си щракнахме селфи на фона на Папаз гьол - снимка, която веднага стана една от любимите ми.




Времето си напредваше, а умората при Кристиян растеше. Караше ме по-честичко да му помагам и взимам за малко. Напълно разбираемо, в предид 3.5 си години. Видеше ли обаче скали за катерене, веднага имаше прилив на сили и желание да ги катери. Така с подканяне и подвикнахме вървяхме бавно но славно напред.



За жалост от време на време духваше студен вятър, който в последствие се оказа причина за една настинка (за това по-късно). Тук вече сме над Кралеви езера съзерцавайки връх Момини двори и рида към лявата Краледворска порта.





Ема също започна да се уморява и намалихме темпото. Правихме чести почивки. В далечината пред нас по средата на последното качване видяхме група от хора с деца, които си почиваха и приказваха. Тръгнахме към тях да ги настигнем, а те любезно ни изчакаха. Оказаха се две майки с деца на към 12-14г и водач. Уголементата група подейства като стимул на Ема и Кристиян и сами закрачиха към портата заедно с батковците. Получиха и по някоя солета като последен стимул.  От портата вече виждахме целта на днешния преход - заслон Тевно езеро. 
Оставаха ни 500м. до него.






Поради студения вятър на билото останахме съвсем кратко и заслизахме по първоначално стръмен участък, който постепенно стана по-полегат.





В 16:30, 6:30 мин след като тръгнахме, пристигнахме до заслона. Влязохме в него да се стоплим с топъл и ароматен билков чай. Успяхме да си уредим и две места по наровете (без предварително да резервираме) и искарахме късмет. Оказа се по-късно, че заслонът се пука по шевовете от хора - 110 души, без да се броят тези по палатките.



Една кратка реплика в хижата разплака от смях всички присъстващи. За вечеря той невинно попита хижарката "Имате ли шкембе?", при което тя му отвърна, че няма. Следващия му въпрос към нея обаче разби "А скаридки?" :-)

 
Надвечер направихме една кратка разходка до близкото било с изглед към Валявишките езера и базовите станции на Тодорка :-). Целта беше да дадем знак на мама, че сме оцелели след този преход. Помръзнахме докато намеря обхват, но в крайна сметка изпълнихме мисията. Наближаващия залез хвърляше прекрасна светлина към заобикалящите ни масиви и долини.




Вечерта се получи доста турболентна - децата заспаха бързо около 20:00, но 2.5 часа по-късно Криси се събуди плачейки. Десет минути не можах да го успокоя. Накрая хижарката, на която съм много благодарен, ни прати в едно малко бунгалце да пренощуваме сами. Там малкия се успокои, Ема дойде и тя при нас. Завихме се с 4-5 родопски (т.е. пирински) одеяла и избутахме на спокойствие нощта. По някое време забелязах, че на Крисо ми е студено и потреперва.
На сутринта стана с температура и доста отслабнал. Бърза закуска и заслизахме през Мозговишка порта към хижа Демяница. През целия път го носех на ръце като бебе, а той спеше.






За късмет към средата на пътя ни застигна един човек - Наско, който ми предложи да се сменяме в носенето. Беше ми нужно, защото не бях сигурен, че ръцете ми ще издържат 8км. слизане с такъв товар. Ема прояви разбиране и бързаше доколкото може да го отведем в Разлог. Около 2ч. стигнахме там и прегледа при лекар установи вирус. Интересно, че след като Кристиян чу за шкембе чорба на хижа Демяница и аз му обещах да му взема, когато оздравее, състоянието му взе да се подобрява. След следобедния сън, цялата болест се беше изпарила, така както и дойде и не се появи. Вечерта разбира се хапнахме шкембе чорба :-)

Явно прекаленото натоварване му отслаби имунната система. Сега има време да я изгради до другото лято, когато отново ще поемем по хижите из Пирин :-).