5.11.2016 г.

Параклис "Св. Йоан Летни, край язовир Пчелина

05.11.2016


Шарената есен видимо ни напускаше и зимата наближаваше. Последните кафеникави листа по дърветата чакаха подухване от вятъра, за да се присъединят към останалите листа, вече покрили земята. Времето през почивните дни се очертаваше благосклонно към приключения навън и набързо скроихме план. Беше времето на по-кратките разходки в ниските части на планините. Сякаш идеални условия за посещение на забравени от хората манастири. А такива имаше в изобилие. За много от тях научих от току що излязлата книга на моя приятел Мартин Петров (не футболиста, а фотографа пътешественик) - Изгубената вяра. Тази книга освен, ча е с добра кауза, дава много идеи за разходки сред природата и запознаване с миналото на нашата държава.
Днес поехме заедно с Катя и Стефан към язовир Пчелина да посетим известния от снимки параклис Св. Йоан Летни. Параклиса, изграден през 1350 г. се издига на висока скала над язовира, под който е потопено село Пчелина и гледката към и от него е впечатляваща.

Нашата разходка започна от края на последната махала на с. Поцърненци, намиращо се до Радомир. За да се стигне до тази махала се преминава селото и се продължава за около 2 км по черен път подходящ и за автомобили. Паркирахме до последната къша, посрещнати от няколко кучета. Децата - Ема, Кристиян и Лия яхна колелетата си, а Никол яхна Катя. 







Времето за ноември беше меко и много приятно за разходка. Полският път трябваше да ни отведе до манастира. Децата се спуска по продължително нанадолнище, а ние се опитвахме да им поддържаме темпото. Преминахме няколко "критични" локви, разпростряли се по пътя, които сякаш привличаха децата да влязат в тях. 



Е, за малко да успеят. Разходката беше лежерна. Ема бързаше с голямото си колело напред, но трябваше да изчаква и останалата група.




Никол също и дойде музата за разходка и слезе. Последният път ни учуди, колко много издържа - ще видим как е и днес. 


Крисо преживя лек катарзис, след като отпусна скоростта прекалено много и направи няколко завъртания през глава. За късмет се отърва с малко кръв от носа и уплаха. Две минути и един бонбон по-късно караше колелото си отново. 

От време на време момичетата слизаха от колелетата и търсеха жълъди.

След поредния завой язовир Пчелина изникна пред очите ни. Ние продължавахме да спущаме надолу и вече си мислих за бутането по обратния път. 





Картината пред нас беше прекрасна. Язовира имаше няколко ръкава а бялата сграда в далечината трябваше да е целта на днешното ни идване - параклиса Св. Йоан Летни.


След стръмно слизане и още по-стръмно, но кратко качване бяхме при него. Имаше още няколко коли спряли в близост, но разходката от 2 км до тук ни дойде много добре. 


Поглед назад, от където дойдохме.



Ето и самият параклис от всички страни.











Местоположението на параклиса е страхотно и предлага прекрасна 360 градусова панорама. А двата кръста на ръба на скалите правеха мястото леко загадъчно.





Скалите тук се издигаха на около 100м над водата.



За съжаление това е един от многото занемарени културно памертници. Старинните стенописи са обругани освен от турското робство, но и от робството на простотията на някой съвременици, решили да се увековечат, пишейки имената си на стенописите.Жалко.





Все пак трябва да спомена, че въпреки всичко стенописите са ясно различими.
Лека драма с нашата принцеса Ема, малко изнерви обстановката, но няма как без такива неща. Бързо намерихме общ език, като се разходихме до ръба на скалите и погледахме параклиса от високо.

Открихме и интересна дупка в скалите, през която може да се наблюдава отсрещния бряг.



Връщането мина, гладко и с много смях, въпреки продължителното качване. Измисляхме си различни игри, за да направим връщането неусетно. Играхме на криеница - момчета (Крисо и аз) срещу момичета, после търсихме големи, редки, зелени листа и най-накрая децата си правеха шапки от мъх.






Аз и Стефан носихме малките колелета, докато голямото на Ема служеше за транспортиране на Никол.
Така неусетно минаха три часа навън и всички се уморихме доволно от разходката. Оставаше ни да открием местенце за хапване на обяд и всичко щеше да е перфектно. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар