18.09.2016 г.

Семейна вело-разходка по панорамната пътека на Витоша

18.09.2016


След вчерашния дълъг ден в полите на Рила, където посетихме екопътека Бохемия, Стобските пирамиди и Рилския манастир, днес беше ден за семеен отдих. Затова натоварихме колелета и се отправихме към Бистрица, в подножието на Витоша. Соня предложи да направим велоразходка и идеята се прие единодушно. Разгледах на картата как най-лесно да се включим към обиколната пътека, без да се налага да бутаме колелета и деца по нанагорнище. Избрах ул. Черни връх в Бистрица, от която има две пътечки до началото на нашето вело-пътешествие - едната дълга около 200-250м със стръмно качване, а втората от около километър с леко постепенно изкачване. Спрях се на първия вариант. 
Начална подготовка и снимки.




Наложи се да избутам всичките 4 колелета, понеже наклонът си беше сериозен, а терен хлъзгав. Преди да тръгнем с колелата бях вече целия в пот.
След стръмното качване



Имахме няколко часа за разходка, бяхме взели и малко храна с нас, така че нито бързахме да стигаме дадена цел, нито трябваше да разчитаме на заведение за хранене.




Ема и Соня караха напред,



Докато аз возех първоначално Кристиян на столчето. Стратегията я бяхме вече отработили. Не го карам да си кара колелото насила, а той сам си преценя кога да кара и кога да почива.



Беше страхотен слънчев ден, а ние получавахме прохлада по сенчестата пътека. Соня не беше виждала, как Ема кара по такъв терен и беше силно изненадана, как сигурно се движи по горската пътека.
Не минаха и 20 мин и Крисо желаеше вече да слиза и да си кара колелото. Малките крачета бяха като центрофуга и той успяваше да поддържа завидно темпо за двете си години и половина.





Многобройните мостчета изискваха слизане от велосипедите и внимателно преминаване.



След около 5-6 км и над 1 час каране спряхме там на пейките, където обядвах с децата при първия ни велопреход по тази пътека.




Хапнахме и починахме в пълна идилия.



Решихме да се връщаме, за да не пресилваме нещата. Ема и Крисо яхнаха велосипедите и тръгнаха напред, докато ние още пребирахме раниците.





След 20 мин Крисо вече се беше уморил. Качи се на столчето, колелото му пребрах в раницата и продълцжихме.

На моста вече едва си държеше клепачите вдигнати. Беше се изморил геройски.



Стегнах му презрамките и продължихме. Вече усещах как главата му се клатушка напред назад, подпирайки се ту на раницата ми, ти на седалката.




Ема си беше пушка и водеше групата ни.


За да избегнем стръмното спускане, се насочихме към заобиколната пътека, която да ни отведе до колата. И тя си имаше своите трудност за Ема, но наклонът беше поносим. На едно място пътеката беше пропаднала, та се наложи да ги пренасям през малката пропаст.




Малко след 14ч бяхме отново при колата. Тръскането не пречеше на дълбокия сън на Кристиян. Пренесох го в колата и се прибрахме.

Бях силно изненадан, че Ема продължи да кара колело и в комплекса заедно с Емилиа.


Получи се една прекрасна семейна велоразходка, при която без много услия и за кратко време се откъснахме от битовизма и се насладихме на времето с децата навън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар