17.09.2016 г.

Водопади Бохемия, гр. Рила - една скрита лимонка за приключения

17.09.2016


Имах големи планове за този район. Освен екопътека Бохемия, искахме днес да посетим Рилския манастир и Стобските пирамиди. На тези водопади бях попаднал случайно от един блог. Едно клипче в youtube, което споделям в края на този пътепис, допълнително засили инетерса да посетя това място. Бях се подготвил за газене в река и катерене по въжета и стълби. Очакваше ни много повече. Тръгнах с децата и Ели. До гр. Рила стигнахме за около 1:20 мин и лесно намерихме изходната позиция, следвайки описанието от блога "Друми в думи". Водопади Бохемия се намират на около 500м. след края на село Рила в посока Рилски манастир. Първо се стига отбивка с най-високия от каскадата водопади, който се вижда самото шосе.






Екопътеката започва на около  100-150 м. след водопада, като се минава покрай скален параклис на Света Неделя с малката ниша с има икони, както и място за палене на свещи.



По пътеката има общо 11 водопада. Не съм ги броял лично, но са доста. По интерсно обаче според мен е тяхното преминаване. 
Началото на пътеката.


Следва се добре различима горска пътека. водеща обратно в посока водопада.













На отсрещния край на пътя вниманието ни постоянно биваше привличано от две високи скали с кръст на всяка една от тях.





За не повече от 10 минути излязохме до една беседка, намираща се над водопада, който се вижда от шосето.



Намираше се над една панорамна площадка, от която се виждаше малкия каньон




края на град Рила


и отрещните скали, до които се стига по поддържана пътека (както по-късно разбрахме).

Децата се заиграха с чешмичката и тръгнахме.




Пред нас се виждаше табела с надпис "Водопади Бохемия - екстремен маршрут".







Без много да му мислим поехме по него. Той се спуска в дясно  директно към рекичката. Другата възможност е да се продължи направи по пътеката. Самото спускане към реката е маркирано със сини стрелки и трае не повече от 5-6 мин.








Потокът не беше голям, но още на това място си личеше как е издълбал скалите, които на места лежаха на не повече от 1 метър една от друга. Тръгнахме срещу течението и преминавахме често от едната страна на реката на другата, следвайки стриктно маркировката. Първото местенце за здрави нерви дойде след не повече от 5 мин. Трябваше да преминем по една стръмна скала на около 4-5 метра над реката.




Преминах първо аз да тествам трасето и в последствие помогнах на Ема и Крисо да преминат. Ели се справи сама без капка притеснение.





А имаше от какво. Едно подхлъзване щеше да ни свали съвсем бързо между двете скали в реката. Минаването трябва да става бавно и при сухо време.

На водопада отдъхваме от първото приключение. 








Ема нямаше търпение да гледа водопади и тръгна напред. Крисо и Ели я последваха.




Докато ги настигна бяха стигнали следващия водоскок.А там ни очакваше ново 20 - изкачването до горната му част става по един прът с напречно забити къси дървени парчета. Наподобява стълба, но с по-авантюристичен характер :-)









Качихме се, по вече познатата тактика. Аз минавам и ако оцелея, минават и останалите.
Водопадчето снимано от горе.


Не минаваме и 20 метра и стигаме следващата каскада.







Отминаваме я и се сблъскваме със поредното предизвикателство - тесен процеп на реката в отвесните скали. Качваме се към камъка и се спуснахме до реката, без да нагзваме в нея.






Тясно е - има не повече от 1-1.5 разстояние между скалите. Оставям децата там и проучвам един процеп в дясно, който ме изкарва над скалата отново на пътеката. Ето ме над децата, които ме чакат в процепа.


От там децата няма да могат да минат. Но пък виждам, че не и нужно. От скалата надолу се спуска въже с възели, по което става изкачването. Аз се спускам по него в подножието на 5-6 метровата скала и помагам на Ели и децата да се върнат. Катерим се нагоре и всички се забавляват с новото приключение.



Ема дори слиза ведниж до долу за да повтори качването.


Непред пътеката продължава с малка стълбичка, след коятоп следват поредните водоскоци.




А след тях следва един на пръв поглед обикновен водопад. И той наистина е такъв.












Якото е изкачванете му към високата му част. Ето по тази стълба.










Отвежда ни на една скала и следвайки маркировката се промушваме под една скален тунел.


 


 Аз снимам назад и надолу от където идваме.


Той ни отвежда през реката до една дупка, отвсякъде обградена в големи камъни и скали. Водата си е намерила пролука да преминава. А ние се качвме по поредния прът с наковани стъпала на второ ниво на дупката, където има място за не повече от двама души.











Там откриваме висока стълба, водеща ни от тъмната дупка към дневната светлина над скалите.

















Не само децата, а и аз бях очарован от начина по който е измислено преминаването покварй скалите. Наслаждавахме се на всяко едно препятствие и приключение.

Отгоре имахме видимост обратно към каньона.




Отново не бяхме минали и 20 метра и навлязохме в пореден тесен процеп в скалите. Те се издигиха на повече от 15-20м над главите ни. Минавайки на зиг-заг по камъни по маловодната река стигнахме до един водопад, падач от около 15м. 






Напред изход нямаше. Стените на водопада бяха отвесни и гладки. Липсваха за съжаление импровизираните стълби и въжета.





Върнахме се и видяхме маркировката да сменя посоката. Вече не водеше срещу течението на реката а в ляво през едно мостче.  Под краката ни се виждаше пролома, по който се движехме досега.
Вече бяхме високо над него, връщайки се към беседката.




Един носталгичен поглед към мястото на което излязохме от каньона.




Пътеката назад беше лежерна. На места отриваше гледки към дерето .








Кристиян си намери щека и си проправяше път с нея. От време на време се проявяваше ботаника-изследовател в него, като проучваше и миришеше многобройните цветя край нас.









Ема и Ели вървяха напред.








Скоро бяхме обратно на беседката. Там се препичаше един едър зелен гущер, който обаче се скри при нашата поява.




Подсилихме се с плодове, зеленчуци и ядки, пийнахме вкусна изворна вода, от реката, по която бяхме газили до сега.












Бързо стигнахме до колата, като отново съзерцавахме високите скали отсреща. Ясно е, че скоро пак ще се идва, за да ги качим. А сега отпрашихме към Рилския манастир, който посещавам за първи път. Преди манастира спрях да снимам една друга моя цел за приключения - Дяволските водопади край село Пастра.





Пътека Бохемия и беседката са изградени от доброволци на туристическото дружество в град Рила през 2011. Шапка свалям на тези хора, които са успели да превърант едно малко поточе в ценна атракция. С подръчни материали са създали достъп до един скрит свят. Не само водопадите и тесния каньон, а и начина по който става преминаването са основна атракция на екопътека Бохемия. Не бих нарекъл маршурата екстремен, а по скоро приключенски, който с повишено внимание може да бъде преминат от всеки. Дълъг е не повече от 1 км и днес го направихме с Крисо - на 2.5 год., Ема - почти на 5 и Ели. Благодарности на турситическото дружество на град Рила за тази атракция.

Ето и клипчето на Виктор Аракхиев, даваща прекрасна представа за екопътеката.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар