6.08.2016 г.

х. Вихрен - х. Синаница

05.-06.08.2016


Едно многоочаквано пътешествие с децата беше на дневен ред - преход от хижа до хижа с преспиване. За целта се спряхме на нещо ново и интерсно - хижа Синаница с едноименото езеро и връх. Тръгнахме към 9:30 от х. Вихрен. Имахме целия ден на разположение за един приятен високопланински преход. На изходна позиция бяхме ние четиримата, както и Тони, Миро, Бела и Зара.


Маршрута мислено го разделихме на следните етапи:
  • х. Вихрен - Муратово езеро
  • Муратово езеро - Бъндеришка порта
  • Бъндеришка порта - Синанишка порта
  • Синанишка порта - х. Синаница
До Муратово езеро бяхме ходили вече миналата година с децата и пътеката беше позната.
Първоначално се качихме над х. Вихрен до мостчето на река Бъндерица.




С Крисо вървяхме назад, докато останалите задаваха темпото.




След мостчето пътеката става полегата. По случайност открихме нова забавна игра - намери следващото ако на кравите. Голямо тичане и смях падна да ги търсим по пътеката. 




Така и напредвахме с добро темпо. Пасящите крави пред нас бяха като магнит за Крисо. Останалите деца - Ема и Бела - се движеха без забележки със Соня. Чувах ги да пеят и да се смеят.




Пред и около нас гледките бяха страхотни - 
Бъндеришки чукар с Дончови караули (които пребродих миналата година),


вр. Тодорка


Скоро започна ново изкачване към езерото. Преминаването по камъните беше ново изпитание за Кристиян, който отказваше да му се помага. За Ема и Бела си беше поредната порция катерене.



Поглед назад към река Демяница.



На езерото направихме почивка и се подкрепихме с баница и плодове. 





Децата веднага се заиграха с рибките в него.
 





Аз през това време се охладих в приятната за къпане вода. В сравнение с Долното Типицко езеро, тук темпереатурата на водата си беша направо идеална :-)
 
  
Муратов връх погледнат от езерото.


Следваше най-трудния отчастък - качване до Бъндеришка порта с 250 м. положителна денивелация. Пътеката минава през морени и сипеи.


В долната и част все още имаме видимост към красивото Муратово езеро (с форма на сърце) и към вр. Тодорка.



 Соня допълва красотата на природата :-)

Крисо вече успешно намира наркировката и крачи от една маркировка към друга през камънака.  


Продължаваме напред и нагоре към портата.





Бъндеришка порта вече се подава зад завоя





В горната част картинката става по-пъстра.




Иначе всички вървят вече бавно и мълчеливо под припека на слънцето. Последните метри преди да стъпим на Бъндеришката порта.



Миро вече е тук и ликува

Останалите се задават след малко.


Простор и красота...Сами сме и оставаме да вземем въздух. Наслаждваме се на околните пейзажи.




Правим си и групови снимки, .



а аз и селфи.
 
Крисо вече е нетърпелив и награбва раницата - нищо че е тежка колкото самият него :-)

Зара също се раздвижва след няколко часа в самара.


Скоро тръгваме отново. Трудното за днес мина. Сега следваше полегата пътека и едно последно спускане до хижата.

 Пътеката подсича това странично било в ляво на снимката.




Кристиян дава вече явни признаци на умора. След още малко собствен ход, го взимам на ръце и след минута вече е заспал. И така следващия час до Синанишка порта. Нямах самар и го носех на ръце. Време много за гледки и наслада нямаше също. Внимавах да не паднем. Пътеката, макар и ясна, на места беше тясна със силен склон. Изискваше се от части катерене по камъни и слизане. Едва на Синанишка порта Крисо се събуди. Бяхме изпреварили останалите и там ги изчакахме.


Долу в ниското се виждаше хижата и езерото.


От ляво на нас Синанишкия рид.


Слизането до хижата минава през стръмно спускане по камъни, преминаващи в последствие в камениста пътека.



В ниското пътеката става полегата и тревиста. 

Не бързахме. Време за боровинки винаги се намира .





Последни метри преди хижата. Ема и Бела вече не се сдържаха в нормално темпо...


След почти 7 часа с всички почивки пристигнахме на х. Синаница. 






Мястото е страхотно и уединено. За късмет нямаше много хора и получихме една стая за нашата група.



Цветът на езерото е необикновено синьо. Човек трудно откъсва поглед от него.
Имахме време за снимки и игри край Синанишкото езеро.




Аз, по стара традиция (от 2 седмици) се топнах. Беше адски студено. После прочетох, че достига дълбочина от 11м, което обяснява, защо не се затопля. 


Поразтъпках се около хижата за още снимки.

Успях да се докосна и до красивия залез на това местенце. 





Самата хижа е приятна. Хижарите бяха отзивчиви и любезни. Осветление и ток включиха около 19:00 до 23:00. След това - романтика на свещи. Предлагат приличен набор от ястия и напитки (имайки в предвид, че всичко се качва на коне до хижата). Ние имахме проблем с леглата или по-скоро със старите пружини. 


Изглежда доста сме се изнежили и възрастните не можахме да спим. За сметка на това децата заспаха за по-малко от 60 сек. И не мръднаха до сутринта. 

Аз, заедно с Тони и още двама нови приятели, които срещнахме на хижата, направихме бърз сутришен щурм до вр. Синаница за посрещане на изгрева.





За закуска поръчахме мекици.

Тръгнахме обратно около 8:30 за да избегнем съботното слънце. А температурите сутринта си бяха ниски. 


Обратно нагоре по камъните към Синанишка порта.

След нея вече можех да поснимам от нова переспектива насрещните върхове по главното било - Муратов връх, Дончови караули, Бъндеришки чукар, Башлийски чукар.



Пътеката подсичаща страничното било.



От време на време спирахме да хапнем вкусни боровинки.


Спанополските езера и стадо коне в близост до пътеката.


Преди Бъндеришка порта идвайки от Синанишка порта.



Преди да достигнем Бъндеришка порта обаче Крисо и Зара заспаха. Отново се наложи да го нося, докато вървим. На портата спряхме да починем и да ги оставим да поспят.







Изглежда се спи добре тук и двамата нямаха намерение да се събуждат. А времето напредваше. Взех Крисо отново и заслизах по камънака. Останалите ме следваха. 


Преди Муратово езеро се събуди и му бях силно благодарен, понеже не си чувствах ръцете.
Кратка почивка на езерото и бързахме да се придвижим към колите, поради жаркото слънце над главите ни.


Преди х. Вихрен бях обещал на децата да се качим на високата самотна скала край пътеката. Ето ни и там. 



Смея да твърдя, че това беше едно от най-хубавите ни преживявания сред планината. Искрено се радвам, как децата умело се справиха с нелекия за тях преход. Ние със Соня успяхме да се отърсим от градската умора и стрес и да се заредим с положителни емоции. Спомените за това ни пътуване ще освежават ежедневието ни поне доследващото.

2 коментара:

  1. Без самар на такъв сериозен преход! Много смело! А как избягвате типичното за малките деца мрънкане, когато се изморят и им се доспи?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Просто нямах самар, а липсата му не сметнах за причина да отлагаме. Във всички случаи щеше да е по-удобно с него. А когато малките се уморят, просто искат да бъдат носени. Така и правих - всимах го на ръце и той спеше в мен. Не дълго, но достатъчно, за да си почине. Критичната възраст според мен е между 2-4, когато хем искат да ходят, хем искат да бъдат носени :-). Преди и след това е ясно - малките ги носим винаги, а големите трябва да вървят - най-добре с приятели, за да не им е скучно. Поздрави

      Изтриване