27.08.2016 г.

Войнежа - август 2016

08.2016

Отново седмица на Войнежа. Това лято вече за трети път с децата. Отиваме без кой знае какви планове, понеже там нещата се случват от самосебе си. Моята оснавна дейност през деня е работата ми в изнес сред природата офис. През това време децата се забавляват с баба си и и дядо си или на разходка или помагат в домакисството.




Вечер, както се е реда, си сядахме на салатка и ракийка от собствено производство, придружени от лека вечеря.







Децата щурееха покрай нас, докато им свършат силиците и спяха като бебета в прохладната стая.



Един следобед ги заведох до едно любимо от деството ми място - водопада. До там се стига в стил каньонинг, понеже се върви по или покрай корито на реката. Имаше катерения, скоци и преминаване на паднали дървета и дълбоки бързеи.












Разходките за диви плодове, бяха твърда част от следобедната програма. Ядеше се на корем.












Друго забавление беше ритане на топка и каране на колело на мегдана за показ на някоя баба или куче.










Абе добре си изкарваме на село, и да са живи и здрави майка ми и баща ми, че още дълги години да им гостуваме и наслаждаваме на спокойствието в балканското селце.

21.08.2016 г.

Хотнишка екопътека и водопадът Кая бунар

21.08.2016


Отново пътуваме за Войнежа с децата. Денят е дълъг и слънчев. Една отбивка до Хотнишката екопътека ще разнообрази пътуването с кола. За първи път я посетихме преди повече от 2 годино. Кристиян беше тогава едва на 30-40 дена. Днес можехме да се насладим с децата на прекрасната природа и природните забележителнисти на каньона на река Бохот далеч по-спокойно.
Престигнахме по никое време. Беше около два следобед, а слънцето не жалеше. Хотнишката екопътека започва със най-красивата си част - водопада Кая бунар. Човек трудно може да остане безразличен към красотата, която е сътворила майката природа. Макар и маловоден по това време на годината водопада си заслужава да бъде видян. От двете страни на изпъкналата по средата скала се изливат от около 30м. водите на река Бохот.







Самите скали са покрити с зелени треви и растения, които контрастират на млечно-сините води. От двете страни на водопада се издигат вертикални скали достигащи 50 м. от които на места висят растения, спускащи се към реката.







Дясната страна на Кая бунар се спуска по полегати скали докато достигне вира с млечен цвят. От ляво водата вертикално пада през дупки образували се в карста.








От водопада тръгва една от най-гъделичкащите екопътеки, по които сме минавали. Адреналиновият гъдел идва освен от това, че бях с двете деца и от факта, че на места се налага стръмно, почти вертикално катерене и спускне по дървени стълби и скали както и заради липсата на някои стъпала по стълбите...
Пътеката за съжаление не е добре поддържана и дървените конструкции вече дават явни признаци на изхабяване и изгниване. На места парапетите се клатят, липсват стъпала по стълбите и дъски по мостчетата. Да се надяваме, че ще се намерят местни хора, които осъзнават какъв магнит е това място за туристите, за да постегнат изградените дървени съоражения.
Ние, разбира се не се спряхме пред гореспоменатите трудности. Напротив те подсилиха гъдела, минавайки по дългата около 1.5 км пътека.







От водопада в ляво се тръгва по стръмна каменна пътека, която след около 15. м води до малка площадка, от която се вижда Кая бунар от различна преспектива.











Там има тесен път, по който може да се доближите до падащите води. Основната пътека продължава нагоре.

Тя води над водопада,  където има втора панорамна площадка.













От тук пътеката се стеснява до около 50 см и минава през тесен процеп в скалите.











Дупка в скалите (добре осигурена с метална решетка) отново ни подканя да хвърлим поглед към Кая бунар.










Няколко метра по напред вече се намираме над самия водопад. На места има дупки през които се вижда как водата пада стремглаво надолу. Чувстото е странно, когато човек осъзнае, че стои на скална тераса и под краката си има около 30м ... нищо.









Кристиян и Ема не спират да се въртят около мен и да гледат какво е сътворила водата с карста. Аз се опитвам да им обясна на разбираем за тях език.
Пресичаме реката по мост. Двамата се движат напълно сами. Ема, като по-голяма, я оставих да ни води. Аз се движех обаче плътно зад Крисо, за да го подигурявам, в случай че се подхлъзне или има нужда от помощ.



Следваха още две мостчета, от които се откриваше красив малък водопад със същата млечно-синя вода.















Мястото и цветът на водата неизменно ми напомняха на Крушунските водопади.








Отново следваше качване на дървен мост, този път с липсващи стъпала. За Кристиян стъпката беше прекалено голяма, за да се справи сам.




Доближихме малкия водопад. Мястото беше чудно.







В тази си част по Хотнишката екопътека има изградени множество мостчета, които позволяват предвижването по иначе непристъмния каньон на река Бохот.





"Най-приключенската" дървена платформа водеше около 7-8м. почти вертикално нагоре. Следваше малка площадка и 4-5 метра вертикално слизане по стълби.



Не му мислихме много и ги преминахме. Други край нас обаче решиха да прекратят разходката си тук.





След преминаване на поредния мост бяхме вече от дясната страна на каньона.





Следваше тесен път по скали, от едната страна на която е дерето към реката, а от другата високи непристъпни скали. Вървяхме с повишено внимание по тясната пътека.













След като излязохме на по равно се наложи да се провираме между бодливи треви, които бяха надвиснали над пътя. Чудя се защо поне тук пътеката не е разчистена, за да се стига до извора на реката.





Повървяхме още малко. Знаех, че напред вече няма мостчета, а пътеката върви високо над реката. Ема направи проучване на поредната височинка и решихме да се връщаме.





Бях обещал сладолед за смелите деца. Връщането по същия път нямаше да е лесно, понеже имахме да слизаме няколко доста високи, вертикални стълби. Знаех, че има обходен път някъде над главите ни и го затърсих. На един камък въдях крив надпис "пряк път" и оранжеви точки по скалите пред мен. Не се замислих дълго и започнахме катерене по маркировката.











Трябваше да преодолеем около 50-60 м., като на места включвахме 4х4. Скоро излязохме на нещо като плато над каньона.





Беше тревисто и пълно с бодливи храсти. Имаше обаче ясно забележима пътека и следи от маркировката. Последвахме я. Времето беше адски горещо и Кристоян вече не му се вървеше - особено като няма мест за катерене. Взех го и Ема ни поведе надолу.







Преди да стигнем изходната ни позиция на две места се откриха прекрасни гледки към водопада и отсрещните скали.

















Пристигнали долу първо хапнахме а после се наградихме със сладолед. Бонус за децата беше малкия басейн, в който ги оставих да се изкъпят.



Заредени с много положителни емоции тръгнахме към Войнежа. Ема и Кристиян заспаха веднага след изморителното ходене. Пътят водеше през Самоводене и Велико Търново. В старата столица минах по малки пътчета, от които ми се откри страхотни гледки към величествения Царевец, хълма Трапезица и скалните венци над града.