17.07.2016 г.

х. Бъндерица - Малкият Казан - х. Вихрен

17.07.2016




Отново сме на Пирин голф. И тази година. Групата от познати семейства се увеличава. На първата обща среща в една механа в Добринище, бях директно конфронтиран с въпроса "утре къде ще ходим?". Нямах конкретни идеи, за разходки с деца (без да броя тези, които вече сме правили в околностите). Помислих и предложих да се разходим между х. Бъндерица и х. Вихрен, като минем през Казаните. Бях минавал маршрута частично и то сам и нямах спомен да е непосилен. За добро или лошо, групата ми има доверие и веднага се навиха. В 9 сутринта беше обявен стартът за тръгване. Който желае, можеше да се присъедини. Преди лягане проучих маршрута, заредих тракове с алтернативни отсечки и заспах спокоен.

Разбира се в 9 на другия ден никой не беше пред колата. Търсехме се по терасите на сградите с въпроса - "ще ходим ли?". Час по-късно вече, ние четиримата, Венци и Бени, както и Миро, Тони, Бела и Зара бяхме на път към х. Бъндерица. В последния момент преди да тръгнем взех самар за Кристиян от Ани, ако случайно не иска да проходи целите шест километра и около 600 м денивелация на неговите 2 години и няколко месеца...

Паркирахме пред хижа Бъндерица и поехме през гората. Още на първите метри обаче, за късмет или не открихме находища на диви ягоди. Всички през глава се втурнахме да берем и ядем.




Напредвахме бавно по обективни причини. А ягодките, макар и не толкова сладки, бяха страшно ароматни и вкусни.

И така през голяма част от горската пътека.

Все пак успяхме да се придвижим.






Бела и Ема вървяха бодро напред, Мама с Крисо зад тях. Тони носеше Зара.









Кристиян реши, че не му се ходи в края на горската част и го качих на самара. Така, гледайки от високо, се чувставаше добре.


Венци и Бени ни изчакваха от време на време да ги настигнем и се наслаждваха на ергенския си уикенд. Първа кратка спирка направихме като излезнахме от гората на едно дърво, приличащо на пейка. Хапнахме плодове и ядки и отново поехме нагоре през сипея.








Вече бяхме понабрали малко височина и се отриваха прекрасни гледки:














Времето беше идеално - нито горещо, нито прекалено студено. Подухваше лек хладен вятър.


Ема събираше цветя, а мама и ги вплиташе в плитката. Ето така изглеждаше плитката-икебана в завършения си вид

Както обикновено се случва, ходенето по скали и преминаване на каменисти пасажи доставяше най-силно удовлетворение на Ема и Бела. Те не пропускаха възможност да минат по "по-трудните места". Тук оглежда едни стръмни, почти отвесни скали и пита, дали може да се качи... и как ще слезе :-)



Скоро свихме в ляво и минахме покрай първите клекове. Знаех, че след малко щяхме да бъдем възнаградени с гледка към северната стена на Вихрен, а след още малко и на Кутело.









Крисо вече беше на гърба ми и само ми нареждаше да правя това и онова. Останалите ни следваха.Аз не спирах да снимам заобикалящата ни среда.


Пред нас се откри една от най-любимите ми панорами в Пирин - севрната стена на Викрен, Кутело и поляната на Малкия Казан.




Не можех да спра да се любувам на това място.



Останахме да консумираме малко Пирински красоти, излегнахме се на тревата и просто полежахме.





Предстоеше последното качване на около 200м денивелация. Пътеката се виеше нагоре към подножието на Вихрен. Беше порядъчно стръмна, особено в последната си част и изискваше на места ходене на четири крака. Децата включиха 4х4 значително по-рано :-). Крисо се справи страхотно като премина почти цялата пътека до горе сам.







От време на време виждахме хора преминаващи по пътеката към/от вр. Вихрен през Казаните, до която се стремяхме да излезем.

Поглед назад към Малкия Казан.


Над Вихрен взеха да се появяват облаци, които вечаеха дъжд. Надявахме се да го изпреварим.



Излязохме на мястото, където се пресичат пътеките от х. Бъндерица и х. Вихрен и поехме в посока изток към последната.



Предстоеше кратка, но технична част, която изискваше особено внимание. Големите каки искаха да вървят напред самостоятелно. Тук обаче не беше място за доказване на способности. Крисо и Зара вече бяха заспали в самарите.





Всички заедно бавно и предпазливо минахме през опасния участък.



Пресичаме Джамджиевия ръб и оставаме за малко да се насладим на прекрасната панорама към връх Тодорка насреща и към Дончовите караули и Бъндеришки чукар, които вече бях поразгледал миналата година.












Тук вече може да кандидатстваме за най-многолюдното селфи, правено от ръка :-). 


От тук започна слизане към х. Вихрен, която се беше сгушила долу в ниското. Пътеката беше тясна, но ясно се отличаваше. Имаше няколко пасажа, преминаването по които изискваше внимание, особено като водим и носим деца.





Със задружни усилия ги преодоляхме и продължихме. Ема и Бела още бяха свежи и напредваха бързо. Отново преминаваха през големите камъни.






Тук се вижда цялата група на фона на Джамджиевите скали.


Беше ранен следобед и всички си мечтаехме за вкусно ядене на завоя до х. Бъндерица.

Крисо се беше събудил вече и го свалих от самара. На един завой се скрихме и изчахаме останалите, залегнали в тревата. 




След като се събрахме Крисо заслиза сам надолу с помощта на Соня.





Някъде там ние с Венци избързахме напред да докараме колите до х. Вихрен.


В крайна сметка се получи един перфектен преход, който добре ни поизпоти. Шапка свалям на Тони, че през целия път от около шест часа носи Зара в самар.

Разходката завърши с вкусен късен обяд, а спомените определено ще останат трайно в съзнанието ни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар