24.01.2015 г.

Зимно из Рила - около Паничище и водопад Горица



Към х.  Скакавица
Още в средата на седмицата ме засърбя, какво ще правим през почивните дни. След консултации с прогнозата за времето решихме да отидем поне на височина от над 1500м, за да избегнем дъждовете. Спряхме се на една вила в местност Паничище. При добро време и организация щяхме да отидем единия ден до хижа Скакавица и водопад Рилска Скакавица а на другия ден разходка около седемте рилски езера. Имах и резервни варианти, ако се наложи да променяме в движение плана.
Плановете се объркаха още при тръгването от София. Един лек инцидент с Кристиян ни забавиха и пристигнаме до Паничище чак към 11:30. Време за езерата нямаше, затова тръгнахме на разходка по пътя за Зелени преслап  до х. Скакавижа. Пейзажа беше приказно-зимен.



Имаше пухкав сняг от около 30-40 см в началото, който се увеличаваше по пътя нагоре. Времето беше много тихо и единственото нещо, което липсваше беше слънцето. То се беше скрило някъде зад дебелия слой облаци. Забравих да спомена и групата – бяхме ние четиримата, Венци, Бени Павел и Яна. Спонтанно включихме и кака Ели вечерта преди да тръгнем. Майка ми също беше с нас и с известна доза носталгия си спомняше екскурзионните и летувания по същата пътека преди около 40 години.


Разходката започна мудно. Аз носих Кристиян в самара, майка вървеше бавно но уверено напред.



Децата захванаха бой със снежни топки, дърпане на клони, отрупани със сняг и всякакви други игри. 



Напредвахме бавно. На х. Зелени преслап изчакахме изоставащата група. Постепенно стана ясно, че с това темпо няма как да стигнем до х. Скакавица. 




Ема и Яна вървяха трудно в снега, който им стигаше почти до колене. Въргалянето по него изглажда беше по приятно от вървенето.




Нямаше утъпкана пътека, а само следи от двама души, минали може би малко преди нас. Решихме да се разходим докато всички огладнеят. 





Носихме малко храна и пюрета за Кристиян. Този път имах и изненада за децата – бях взел примус с мен, да им покажа как се стопля храна в зимни условия. След като повървяхме около час достигнахме момента, в който яденето за Кристиян (а и за други малки и големи деца) стана неотложно. Поизчистихме място, на което постлахме одеяло, извадих примуса, напълнихме съд със сняг и зачахме да се разтопи. 



Стоплихме пюретата на Кристиян, докато останалите сладко похапвахме донесеното. Децата не спираха да играят и да „тупат” клоните от снега. Въргаляха се, замяргаха се, лягаха по отрупания със сняг път и определено изпитваха наслада да са тук. 





Осъзнах, че зимните преходи си имат различни правила за мотивация на децата. Значително по-трудо е да ги накараш да върят напред при условие, че на всяка крачка могат да измислят как да се забавляват.
След кратката почивка обърнахме посоката. Вече с по-бодро темпо крачихме към колите. Майка, макар и на 64г. тихо се наслажвадаше на разходката. И тя в младите си години доста е обикаляла българските планини и хижи. Децата продължиха да се гонят и бутат докато стигнахме паркинга. 



Поехме към вила Ема, която се оказа страшно приятна и чиито собственици определено знаят как да накарат гостите да се чувстват добре.


Завършихме деня с домашни вкусотии. За следващия ден се целехме в езерата при добро време.

Овчарченски водопад „Горица“ вместо на езерата
С отварянето на очите си забелязах как едри парцали сняг падат от небето. Навън валеше и силно се надявах на ясно време. За съжаление камерите на х. Рилски езера показваха облаци и мъгла. Закусвахме и чакахме да се изясни. Вместо това мъглата ту се сгъстяваше горе, ту леко отпускаше. Решихме че няма смисъл да ходим до езерата, при условие, че трудно ще ги различим в тази снежна обстановка. Нямаше да имаме възможност и да се насладим на околните върхове. Предпочетохме да минем през Сепарева баня и да посетим т. нар. екопътека, водеща до Овчарченския водопад Горица. Бях чел, че от община Сепарева баня имат сериозен проект да направят достъпно 7 водопада по река Горица, които в момента остават скрити за любителите на природата, поради тръдния терен.
Гейзера в Сепарева баня определено разочарова. Про думата гейзер, си предстваих вода да блика от недрата на земята. 



Вместо това видяхме един маркуч, от който излизаше гореща вода – и ако на това му се вика атракция...
Продължихме към с. Овчарци. До началото на екопътеката имаше табели, указващи пътя. Понеже Кристиян беше заспал в колата, оставихме майка ми при него. Останалите тръгнахме да видим водопад Горица.
Екопътеката започва с няколко информационни табели за местността, растенията и животните.






Пътчето се вие покрай ограда, пазеща вододейната зона. След около 200-300 м стигнахме и първата изненада... циментени стълби, водещи през гората. 

Веднага се заформи състезание, кой ще ги качи най-бързо...


Бяха над 100, в края на които следваше дървен мост. Под него имаше малки водоскоци. 




През цялото време ръмеше леко, а пътят беше обгърнат в мъгла. 



Само 50м след моста стигнахме малка площадка, от която се виждаше водопад... по скоро се чуваше и мъжделееше някъде сред мъглата. 



Според табелка, височината му е 39м и водата падаше на две нива. Макар и да беше на не повече от 30-40м от нас, водопада беше обхванат от мъглата. 



Нямаше достъп до него, затова направихме няколко снимки, прочетохме легендата за красавита Горица и обърнахме посоката. Мен не ме свъртя и се качих по една мокра и стръмна скала по нагоре, за да видя няма ли продължение тази т. нар. екопътека. 



Уви – нямаше. Всичко на всичко дължината и не е повече от 400м, така че ако общинарите искат да развият екотуризъм, ще трябва да запретнат ръкави и да я продължат. Никой няма да дойде тук, да се поразходи 400м до един водопад, колкото и красив да е.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар