24.01.2015 г.

Зимно из Рила - около Паничище и водопад Горица



Към х.  Скакавица
Още в средата на седмицата ме засърбя, какво ще правим през почивните дни. След консултации с прогнозата за времето решихме да отидем поне на височина от над 1500м, за да избегнем дъждовете. Спряхме се на една вила в местност Паничище. При добро време и организация щяхме да отидем единия ден до хижа Скакавица и водопад Рилска Скакавица а на другия ден разходка около седемте рилски езера. Имах и резервни варианти, ако се наложи да променяме в движение плана.
Плановете се объркаха още при тръгването от София. Един лек инцидент с Кристиян ни забавиха и пристигнаме до Паничище чак към 11:30. Време за езерата нямаше, затова тръгнахме на разходка по пътя за Зелени преслап  до х. Скакавижа. Пейзажа беше приказно-зимен.



Имаше пухкав сняг от около 30-40 см в началото, който се увеличаваше по пътя нагоре. Времето беше много тихо и единственото нещо, което липсваше беше слънцето. То се беше скрило някъде зад дебелия слой облаци. Забравих да спомена и групата – бяхме ние четиримата, Венци, Бени Павел и Яна. Спонтанно включихме и кака Ели вечерта преди да тръгнем. Майка ми също беше с нас и с известна доза носталгия си спомняше екскурзионните и летувания по същата пътека преди около 40 години.


Разходката започна мудно. Аз носих Кристиян в самара, майка вървеше бавно но уверено напред.



Децата захванаха бой със снежни топки, дърпане на клони, отрупани със сняг и всякакви други игри. 



Напредвахме бавно. На х. Зелени преслап изчакахме изоставащата група. Постепенно стана ясно, че с това темпо няма как да стигнем до х. Скакавица. 




Ема и Яна вървяха трудно в снега, който им стигаше почти до колене. Въргалянето по него изглажда беше по приятно от вървенето.




Нямаше утъпкана пътека, а само следи от двама души, минали може би малко преди нас. Решихме да се разходим докато всички огладнеят. 





Носихме малко храна и пюрета за Кристиян. Този път имах и изненада за децата – бях взел примус с мен, да им покажа как се стопля храна в зимни условия. След като повървяхме около час достигнахме момента, в който яденето за Кристиян (а и за други малки и големи деца) стана неотложно. Поизчистихме място, на което постлахме одеяло, извадих примуса, напълнихме съд със сняг и зачахме да се разтопи. 



Стоплихме пюретата на Кристиян, докато останалите сладко похапвахме донесеното. Децата не спираха да играят и да „тупат” клоните от снега. Въргаляха се, замяргаха се, лягаха по отрупания със сняг път и определено изпитваха наслада да са тук. 





Осъзнах, че зимните преходи си имат различни правила за мотивация на децата. Значително по-трудо е да ги накараш да върят напред при условие, че на всяка крачка могат да измислят как да се забавляват.
След кратката почивка обърнахме посоката. Вече с по-бодро темпо крачихме към колите. Майка, макар и на 64г. тихо се наслажвадаше на разходката. И тя в младите си години доста е обикаляла българските планини и хижи. Децата продължиха да се гонят и бутат докато стигнахме паркинга. 



Поехме към вила Ема, която се оказа страшно приятна и чиито собственици определено знаят как да накарат гостите да се чувстват добре.


Завършихме деня с домашни вкусотии. За следващия ден се целехме в езерата при добро време.

Овчарченски водопад „Горица“ вместо на езерата
С отварянето на очите си забелязах как едри парцали сняг падат от небето. Навън валеше и силно се надявах на ясно време. За съжаление камерите на х. Рилски езера показваха облаци и мъгла. Закусвахме и чакахме да се изясни. Вместо това мъглата ту се сгъстяваше горе, ту леко отпускаше. Решихме че няма смисъл да ходим до езерата, при условие, че трудно ще ги различим в тази снежна обстановка. Нямаше да имаме възможност и да се насладим на околните върхове. Предпочетохме да минем през Сепарева баня и да посетим т. нар. екопътека, водеща до Овчарченския водопад Горица. Бях чел, че от община Сепарева баня имат сериозен проект да направят достъпно 7 водопада по река Горица, които в момента остават скрити за любителите на природата, поради тръдния терен.
Гейзера в Сепарева баня определено разочарова. Про думата гейзер, си предстваих вода да блика от недрата на земята. 



Вместо това видяхме един маркуч, от който излизаше гореща вода – и ако на това му се вика атракция...
Продължихме към с. Овчарци. До началото на екопътеката имаше табели, указващи пътя. Понеже Кристиян беше заспал в колата, оставихме майка ми при него. Останалите тръгнахме да видим водопад Горица.
Екопътеката започва с няколко информационни табели за местността, растенията и животните.






Пътчето се вие покрай ограда, пазеща вододейната зона. След около 200-300 м стигнахме и първата изненада... циментени стълби, водещи през гората. 

Веднага се заформи състезание, кой ще ги качи най-бързо...


Бяха над 100, в края на които следваше дървен мост. Под него имаше малки водоскоци. 




През цялото време ръмеше леко, а пътят беше обгърнат в мъгла. 



Само 50м след моста стигнахме малка площадка, от която се виждаше водопад... по скоро се чуваше и мъжделееше някъде сред мъглата. 



Според табелка, височината му е 39м и водата падаше на две нива. Макар и да беше на не повече от 30-40м от нас, водопада беше обхванат от мъглата. 



Нямаше достъп до него, затова направихме няколко снимки, прочетохме легендата за красавита Горица и обърнахме посоката. Мен не ме свъртя и се качих по една мокра и стръмна скала по нагоре, за да видя няма ли продължение тази т. нар. екопътека. 



Уви – нямаше. Всичко на всичко дължината и не е повече от 400м, така че ако общинарите искат да развият екотуризъм, ще трябва да запретнат ръкави и да я продължат. Никой няма да дойде тук, да се поразходи 400м до един водопад, колкото и красив да е.  

11.01.2015 г.

До Сливодолския водопад... почти

11.01.2015


Всъщност денят беше предвиден за ски на Пампорово, където бяхме от петък. Но топлия вятър и очакваната киша промениха плановете ни. Вместо да се мъчим по пистите, решихме с Венци и Бени да се разходим до водопад "Сливодолско падало" в резервата Червената стена, край с. Бачково. Съвсем наскоро бях научил за 50 м. водопад и веднага го поставих в списъка за разходки. Какво по-удобно време да го разгледаме - беше топло, слънчево и по  път.
Тръгнахме сътринта след закуска от Пампорово. По пътеката за Сливодолското падало се тръгва от тунела преди Бачковския манастир и след с. Хвойна. Точно преди тунела (пътувайки към Асеновград) има рибарник, където може да се паркира. 

Пътеката започва от началото на тунела в дясно (има табелки за водопада.
Тръгнахме общо 9 души - ние четиримата, баба Ема, Венци, Бени, Павел и Яна. Кристиян трябваше да го нося на ръце, понеже не бяхме предвидили такива разходки. 






Беше му време за спане и след не повече от 5 мин вече спеше спокойно и дълбоко в ръцете ми. В първите метри имаше леко изкачване като се върви непосредствено покрай Сливодолската река. Пътеката се извива над реката, а в ниското се забелязваха редица водоскоци и малки водопади. 




Интересно е, че цветът на реката първоначално беше тюркоазено син, докато в последствие става напълно безцветен.  
Брегът, по който се движихме в началото беше стръмен, а клоните на дърветата не позволявахе да се направят хубави снимки. На върха на първото изкачване имаше колиба, а от там пътеката ставаше полегата. 



Водата тук придоби прозрачен цвят. Толкова кристално бистра беше, че ако не течеше, нямаше и да разберем, че има вода. Продължихме напред по пътеката отрупана с паднали лист. Имахме чувството, че е есен а не през януари. 




Вече вървяхме в непосредствена  близост до реката. Баба Ема следеше изкъсо малката Ема по тясната пътечка. На моменти обаче Ема влизаше в матрицата и се губеше от полезрението...

  Пресякохме няколко мостчета и стълби. Следвахме маркировката, която децата непрекъснато търсеха. 




Скоро стигнахме и място, осигурено с метално въже (не че имаше нужда според мен). На около 6-7 м под нас имаше интересен пад на водата, образуващ нещо като водна пързалка в теснина между две скали. 



Веднага след него следваше стълба, с не особено здрава конструкция.




Скоро и Кристиян отвори очи и любопитно започна да се оглежда, какво става наоколо. Вдигнах го, така че да вижда и продължихме напред. Минавахме покрай малки, но интересни водоскоци и бързеи.




Минаването по един от последните мостове, беше малко предизвикателсво, особено за по-малките, заради разстоянието между отделните дървени стъпала.



Ето и сем. Маринови край реката.


След около 1.5 час разходка стигнахме една зелена колиба с маса и пейки. Решихме да отседнем. 


Соня откри в раницата ми неподозирани запаси от вкусотии, за които аз бях забравил че ги нося - шоколад, бисквити, мандарини, царевични соленки - и на които всички се нахвърлиха.



На мен, (а по погледа на Венци също) ми се искаше да видим водопада. Идващи от там хора казаха, че бил отчасти заледен и доста впечатляващ. Но бяхме все още на около 30-40 мин. от него, а с нашето темпо - сигурно на час. Обсъдихме различни възможности и в крайна сметка решихме да се връщаме и скоро пак да дайдем за цялостен преход до Сливодолския водопад. Връщането е по същата пътека, по която дойдохме. Наслаждавахме се на времето и разходката и определено имаше фън.






Кристиян го носехме ту аз ту Венци. На едно изкоренено дърво направихме и негов индивидуален фотошутинг. За малко ни финтира да падне в реката отзад...


Още един от малките водоскоци.


Скоро пристигнахме в изходна позиция, като не пропуснахме и на връщане да позираме пред фотообектива.






Отправихме се към Джамура в с. Бачково да обядваме. Този път пропуснахме Бачковския манастир, понеже Кристиян гледаше вече гладно, ние също. 


Потеглихме от тази красива и непозната пътека с нагласата скоро пак да я посетим. Определено Сливодолското падало си заслужава, не само заради водопада, а и заради красивата природа в резерват Червената стена.