15.12.2014 г.

По билото на Балкана: Беклемето - х. Дерменка (зимна разходка)


През дъждовно-калния и мъглив сезон нямахме възможности да се отдадем на нашето хоби. Затова прогнозата за хубаво време в планините ни накара да направим екшън план за изминалия уикенд. Спряхме се на разходка от Беклемето до х. Дерменка. Още в петък вечерта се отправихме към хотел Беклемето, който ползвахме за изходна позиция (намира се на 5 км от предела в посока Троян). Беше празен, освен нас имаше само още едно семейство. 



Вечерта се подкрепихме с местни специалитети, а Ема си намери нов другар - Йоан.



След обилна закуска на следващата сутрин се отправихме с колата до паркинга на предела, от където да тръгнем. Още с излизането от колата, мощен студен порив на вятъра ни показа, къде точно сме - на прохладното било на Стара планина. Все пак облякохме топли дрехи, сложихме Кристиян в самара и поехме. Малкият планинар обаче трудно си поемаше дъх от насрещия вятър, а Ема не виждаше от насълзени очи... хмм. Поседва кратко съвещание в колата, какво да правим. Обадих се на собственика (концесионера) на хижата. Той вече пътуваше от Сопот и с готовност прие да ни закара до хижата. Все пак бяхме вече там и дори разходки около хижата бяха за предпочитане в сравнение с разни градски екскурзийки. Докато го чакахме успяхме да хвърлим поглед на заобикалящите ни пейзажи.








Чичо Петьо (така се собственика) ни взе съвсем скоро. 8-те километра до х. Дерменка ни се сториха поне двойно повече заради пресечения характер на пътя. Чичо Петьо спомена, че паркингът е силно ветровит почти винаги и обикновено като се подмине тази местност става по-тихо. Както и да е вече пътувахме и се наслаждавахме на гледките, предлагащи се от билото на Балкана.
В хижата стигнахме в късния предиобед. Там ни посрещнаха две кучета и табела "Добре дошли".


Времето беше перфектно - тихо, слънчево и безоблачно небе. Решихме да направим разходка преди обяд. Кристиян вече се беше наспал и поехме съвсем без цел по една от пътеките. Ема подтичваше около нас, а Кристиян мълчаливо оглеждаше околността. Какво ли му минаваше през главата?







Стресът, шумът и мръсорията от София бързо бяха заличени от зимната, озарена от слънцето панорама. С всяко вдишване на хладен, кристален, планински въздух усещането за свобода и безвремие се увеличаваха. С малкия мъж се качихме на близкия хълм, от който ни се окри прекрасна гледка към Предбалкана, Средна гора, Родопите и заснежените била на Рила та чак до Пирин. 




В дясно от нас се открояваше билото на Стара планина в посока запад с върховете Вежен и Баба. 


На дясно от нас величествено се издигаха вр. Амбарица, а зад него и вр. Ботев с познатата телевизионна кула.


  

Ема и Соня в това време откриваха чудати заледени форми по храстите и дърветата. 





За голямо съжаление на Ема намерените ледени дракони и облаци нямаше как да вземем в София поради обективни прочини :-).
Неусетно измина повече от час и коремчетата вече сигнализираха, че е време да се прибираме в хижата. 


Там ни очакваше топла супа. Соня успя да убеди хижаря да опържи и порция картофи. След разходката и планинския обяд остава само едно нещо, за да градираме чувството на спокойствие - пъдарската дрямка. Всечки заспаха доста бързо, аз обаче бях прекалено превъзбуден, за да легна. Почетох малко блогове за резерват Стенето (в който се намира хижата), което, макар и непознато, се оказа озключително интересно от приключенска гледна точка (вече го включих в "ту ду" списъка - най-вече заради трудно проходимия каньон на р. Черни осъм).
Първи се събуди Кристиян, който любезно ми беше предоставен от Соня. Без много да му мисля, му облякох грейката, поставих го в самара и тръгнахме на разходка. Слънцето вече облизваше западните склонове и се спускаше някъде зад Рила. Тръгнахме в посока на заслон Орлово гнездо, изкачихме близкото било и поснимахме залеза... (съжалявам за аматьорските кадри).









След известно време видяхме отсреща да се задава група от 3-ма планинари. Знаехме от хижаря, че очакват група с малко дете от Пловдив. Отидохме да ги посрещнем и заедно се отправихме към х. Дерменка. Миа (така се казваше детето - 1г и 4м.) си спеше сладко на гърба на баща си. 
Прибрахме се на свечеряване, а нашите момичета още спяха. 
Вечерта мина приятно, ако изключим, че нямаше нищо по-различно от обедното меню. Всички освен нас си носеха храна, а ние само се облизвахме отстрани и си хапвахме смирено полу-оврялата бобена супа и маринована кладница. 
Планът на сутринта беше кристално ясен - тръгвахме пеша от Дерменка, а чичо Петьо ще ни вземе или по път или от заслон Орлово гнездо.





Времето отново беше повече от перфектно. Двете кучета от хижата услужливо вървяха пред нас и ни указваха пътя.




Ема се забавляваше, като се пързаляше по заледената пътека. Кристиян, който беше закусил обилно, предпочете да поспи. 



Разходката беше лека, без големи качвания или слизания. През първата половина от пътя вървяхме по билото.







В последствие подсякохме последното възвешение преди заслона и се движехме от южната страна на склона.












Без да бързаме минахме 4 километровото разстояние за около 1.5 часа. Бях особено горд с Ема, която се справи (отново) прекрасно със зимното преходче и поддържаше нашето темпо. 
На заслона вече ни чакаше Петьо. Продължихме с него към колата ни. Покрай пътеката срещнахме група полу-диви коне.




И те се излежаваха мързеливо под препичащото слънце. За съжаление не позволиха да го приближим, но и така направихме няколко хубави кадъра. Скоро стигнахме при колата и поехме обратно. В Кърнаре си купихме от местната мандра вкусно сирене и кашкавал, а в близкото ханче опитахме вкуса на истинска шкембе чорба.
Тази чудесна зимна разходка ни отвори апетита за други. Надявам се съвсем скоро да имам възможнсот да споделя и следващите приключения.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар