18.08.2014 г.

Три генерации до Поповото езеро (почти)

16.08.2014



Преди края на едномесечната почивка планирахме разходка от х. Безбог до Поповото езеро или Папаз гьол, вкл. и пикник. Този път групата беше голяма и имаше представители на три генерации. Бяхме следните семейства: Байрактарови (мама, аз, Ема и Кристиян), Бозвелийски (Стоян, Мария, Лия, Дивна и Жоро), Маринови (Бени, Венци, Яна, Павел) и Йонкови (Сашо, Любка, Ивето и Руми).
Последните се забавиха с пристигането и тръгнахме без тях с идеята да ни настигнат.


Соня пое малкият планинар със слинга, а Стоян носеше Дивна в новата си раница. 


Разделени на групички поехме по първото качване след езерото.







Времето беше идеално - нито прекалено горещо, нито хладно. Децата се надпреварваха и вървяха смело напред. 




Кратка фото сесия на първата тераса на фона на х. Безбог и езерото.



Ето и как се прави double-selfie

 

След първото качване темпото спадна малко покрай всичките деца, които вървяха но и изследваха всичко намиращо се покрай пътеката.  



С изненада установих, че Попово езеро не се вижда след първото препядствие.
Ема огладня скоро и се наложи да извадя запасите от ядки и сушени плодове. 


След малко направихме и първата официална почивка на една приятна полянка. 


Кратка пауза и отново напред. За съжаление времето течеше по-бързо от разстоянието което минавахме. Папаз гьол се беше скрил под величествените скали на съседните върхове. Все още оставаше доста до него. 




За сметка на това алпийската картина подчертна с небесно синьо, но облачно небе бяха прекрасна сцена на нашата разходка. Отсреща вече ни гледаха от високо вр. Джангала (в дясно) и вр. Сиврия (в ляво).


 Решихме да не се фиксираме върху крайната цел, а да се насладим просто на маршрута и компанията. Продължихме напред. Кога сами, кога с малка подкрепа от наша страна Ема и Лия се справяха чудесно с разнообразния терен. Яна и Павката са достатъчно големи, и се оправяха и без чуждо съдействие. Освен това бяха тренирали предната седмица на Витоша :-)




С оглед на скоростта с която се предвижвахме и работното време на лифта решихме да опънем пикника на последната тераса преди Попово езеро. 

Беше приятна поляна с гледка към езерото, рибни езера и околните върхове. За уморените деца носех палатка, която сглобих, докато една част от групата се зае да вади хапването.






Маринови и Жоро решиха да отидат до Папаз гьол и да ни вземат на връщане. Както обикновено след такава разходка всичко беше много вкусно и големи и малки си облизваха пръстите.
На Кристиян май му дойде по това време вече доста носенето и ни "обърна внимание" на този факт само както той го може ;-) 

Стоян се зае да приспи Ема и лия в палатката, но мисията се оказа отново неяъзможна. Само Ема почина 15 мин макар и без да спи. Скоро се върна групата от езерото и поехме обратно. 

Кристиян заспа в слинга, докато Дивна все още любопитно наблюдаваше от гърба на тати, какво става около нея.  





Към края на разходката умората надделя и над нея и тя се потопи в детските си сънища. 


Връщането беше приятно. Не бързахме, понеже знаехме, че от утре в София ще ни липсват красотите на Пирин.




Мимито отдели малко време и на брането на билки. 

Поглед отново назад към езерото и заобикалящите го върхове.


Долу в хижата се освежихме и взехме лифта обратно точно преди да го затворят. За вечерта бяхме планирали гала вечеря за края на почивката.

Определено този месец на Пирин голф се отрази отлично на децата, пък и на майките (макар и да го признават с половин уста :-). Красивата природа, свежия въздук и свободата да са навън през целия ден си заслужаваха. 

11.08.2014 г.

Сбъднатата мечта - една нощ на палатка (вр. Половрак - Лозенска планина)


Идеята

Този ми блог ще бъде малко по различен от останалите. Причината е, че преходът и пренощуването до вр. Половрак / Полуврак ги направих сам, а не както е обичайно с децата. И все пак разликата е минимална.  Беше си моя детска мечта да спя на палатка на някой баир с прекрасна гледка  ;-)...сам. А едно време от футбол не ми остана време да се запиша в някой скаутски клуб.
Та от известно време се каня да осъществя "пъкления" си план. Дори намерих съмишленици авантюристи - всички между 37-40 г, с богат опит ... в управление на бизнес и хора и без опит в скаутството.

Планът и подготоката

Миналата седмица се канехме, но беше дъждовно. Тази седмица - други ангажименти. Реших да действам соло и набързо прецених възможностите за палатка в близост до София. Най-много ми допадна да се кача на връх Половрак по Лозенската екопътека. От там се откривали страхотни гледки към Витоша, Софийското поле, София, Стара планина, язовир Искър, Рила и Плана планина. Речено - сторено, след работа отпраших до вкъщи да взема- палатка, шалте, спален чувал, храна, нож (ако срещна мечки), кибрит за огън, челник. дрехи за топло и студено и др. Намерих и описание на пътеката (която има доста разклонения и предразполага към изгубване... за това по късно). Ето и линк към подробното описание на пътя - тук (най-долу в коментарите).
Целта беше на другата сутрин да мине през нас, да си взема душ и пак на работа...

Качване до Половрак
В 19:20 бях паркирал колата на входа на Лозенската екопътека от към с. Лозен. Метнах раницата на гръб и закрачих с бодри крачки по маркирания път.



По описание отнема 2 часа до целта, аз бях планувал да съм за час горе, за да мога по светло да опъна палатката и да намеря дърва за огън. Затова и бързах. Единствено се спирах да правя клипчета и снимки, за да увековеча събитието, както и да следя описанието на маршрута.





Стигнах до първата чешма и поляна с беседка. Беше интерсна беседка, понеже в средата и растеше една огромна върба.





Без да се замисля поех по пътеката нагоре в страни от чешмата. Само след 2-3 мин. вече имах съмнения, че се движа по-правилния път. Липсваше маркировката. На описанието бях прочел, че след около 300 м ще стигна до женския манастир св. Спас. Повървях още малко и отново прочетох указанията... Трябвало е да тръгна на ляво не направо при чешмата. Нямах време за губене и реших да продължа и да търся пътека, която да ме отведе в ляво от мен. Вървях, вървях и се надявах да има такъв разклон. Еврика, когата вече бях решил да се върна до чешмата видях пътче в ляво, водещо нагоре през една дъбова и габърова гора. Поех по него, големия наклон ме накара да се изпотя доста. След около 200-300 м пътят започна да се свива докато стана горска пътека и накрая съвсем изчезна... Стигнах до място, забравено от Бога и пълно с коприва и други храсти, високи над 1 метър. По земята си личаха следи от кола, но съдейки по растителноста, колата е минавала тук преди месеци. Реших, че щом кола е минавала, значи има път отвъд храсталака. С помоща на щеките си проправих и път... и действително след около 30-40 м. излязох на път. Не повярвах на очите си като видях маркировката на един камък на един стръмен, но вече оголен участък.






Изглежда, че въпреки изгубването на пътя, съм се приближил до целта. Само след още няколко маркировки видях 2 пейки от трупи, след което на един хълм се вееше българският трибагреник. Ура. Успях да пристигна по светло.




Качих се до Половрак, разгледах набързо околностите и останах поразен от красотата откриваща се от това малко познато място.











Мислите на един начинаещ скаут...
По-късно щях да отделя повече време на пейзажа. Сега беше време за опъване на палатка и събиране на дърва. Точно на върха видях купчина сухи дървета, а преди последното стръмно, до една от пейките открих мястото, където щях да палаткувам. Слязох до него, имаше и старо огнище - перфектно. Беше почти равно, покрито с трева и без камъни. От две страни беше обградено с гора така, че щеше да пази завет, ако излезе вятър. палатката опънах с вход към пътя и леко в страни от огнището. Разположих провизиите си на пейката и се заех с огъня. След един неуспешен опит си запалих перфектен огън, който не само внасяше уют и спокойствие, но също и гонеше нахалните насекоми, хвърчащи наоколо.





Беше вече почти 21:00 когато бях готов да си отворя биричката, да хапна луканка и пържени яйца с манатарки, които бях приготвил предната вечер. Седнах на пейката и се наслаждавах на мечтания момент - огън, палатка, планина... Някъде в полите на Витоша се виждаха светлините от хижи или къщи, така беше и в посока на язовир Искър.




Унесът от съзерцаване на вечерни пейзажи беше прекъснат от телефона ми. Соня ми звънеше видимо разстроена, как мога да отида сам там и какво можело да ми се случи - мечки, вълци, убийци, крадци, психопати и пр. Опитах се да я успокоя. Нямаше кой да дойде посред нощ тук. Но пък за животни не бях сигурен... Взеха да ми се причуват стъпки откъм гората. Защо ли ме беше да идвам сам? Да бях си взел компания или малко повече бира (или нещо по-силно) :-).
Успокоих се, че мечки в Лозенската планина няма. Няма и глигани. Освен това имам си огън и остър нож ...
За уталожване на страстите се качих отново на върха да погледам София през нощта. Беше уникална картина. Цяла София от югоизток на северозапад беше в краката ми и светеше. Основните пътни артерии се очертаваха ясно.







Чувството беше страхотно и си обещах пак да дойда и да снимам (под ръка имах само една видеокамера, правеща доста скромни снимки - тези в блога).



Към 23:00 реших да се прибирам към палатката. Взех още някое друго дърво с мен. Подкладох огъня и легнах в палатката. Не ми се спеше още, затова си отворих книгата, която предвидливо бях сложил в раницата.



След като и около полунощ не ми се спеше, реших че е крайно време да огасям челника и да се мъча да заспа. Беше ми топло в чувала, беше ми малко ръбесто, наклона на който бях легнал ми се стори по-голям, и ... някакви мухички и комари бяха влезнали незнайно как в палатката. След като се въртях още малко може би съм задремал или просто отпуснал - заспал не бях със сигурност, понеже слушах какво става около мен. Към 2:00 излезе силен вятър на пориви. За късмет палатката беше на завет и повече усещах вятъра по шума на околните дървета, храсти и падащите клонки върху палатката, отколкто от плющенето на палатката. Стоях така легнал и си мислех, дали пък съм я закрепил добре. Не си бях дал зор да забия куките докрай. Мисълта, че при някой порив, палатката може да се окаже без укрепващите я елементи не ми даваше мира. Освен това бях сигурен, че вън вече вали, съдейки по шума на външния найлон. Вятърът се усилваше и към 3:15 реших да се намокря малко, но да укрепя подслона си. Облякох си GoreTex-a и излязох. Духаше си силно, но нямаше и следа от дъжд. Температурата беше приятна. Отне ми 15ина мин да оправя положението, след което се прибрах. Незнайно как, но след тази акция съм заспал и то дълбоко. Сутрешната аларма на телефона ме събуди. Излежавах се гордо, след като оживях след първата вечер сам на палатка в планината. Исках да посрещна изгрева и да стягам багажа, за да мога да стигна навреме на работа.












Изгревът беше приятно прикрит в сутришни облаци на изток. Бях огладнял. За късмет намерих в раницата си един сникерс - Бени, благодаря, че така предвидливо си го оставила там при ходенето ни до вр. Вихрен.
Преди да тръгна прочетох внимателно описанието на пътя и чак тогава разбрах, че вчера съм минал от другата страна на хълма и съм излязъл на пътеката за Пасарел - продължението на Лозенската екопътека.
Знаейки тази подробсност изтичах до върха и продължих от там надолу по тясна планинска пътека. отбих се съвсем за кратко и до женския манастир св. Спас, където ме почерпиха грозде за християнския празник Преображение. За около час стигнах до колата - този път без да объркам пътя. В 7:45 бях у нас, подготвайки се за поредния работен ден.