23.06.2013 г.

До Боянския водопад с Лия

Един ден през юни решихме да отидем със Стоян и Лия до Боянския водопад. Вече бях ходил там сам през зимата и бях удивен от красотата на замръзналия водопад. Не му мислихме много. Бяхме планували да нахраним децата на водопада, ние да хапнем в някоя хижа над него и след като се наспят там да се приберем. Една пълноценна целодневна разходка. Такъв беше планът...
Към 9:15 сутринта вече бяхме на пътеката над Бояна. Потеглихме с бодра крачка напред. Гонехме се с децата и се забавлявахме.

От време на време спирахме за кратки почивки и водичка. Вървяхме нагоре по Боянската река. Беше идеално. В София температурите удряха над 30 градуса. По пътекате под листат тя беше поне 5-6 градуса по-ниска а и реката придаваше свежест във въздуха. Водните бързии ни привличаха особено и спирахме за снимки. Постепенно обаче усещахме че децата започват да се уморяват. Точно тогава съзряхме ...водопада.




Поне така си мислехме, като видяхме еднин водоскок от около 4-5 метра. Бързо обаче осъзнахме, че има още път нагоре. Едва към 12:30 стигнахме заветната цел. Децата бяха гладни ние също. Боянският водопад макар и близо до София изисква добра подготовка и от родители и от деца. Разстоянието в едната посока е около 4.5 км, а денивелацията е над 400 м. и това не бива да се подценява.



Стигнали до водопада, извадихме от дисагите обяда. Ема, макар и гладна отказваше да яде от някаква ъеленикава каша :-(. Знаех, че трабва да я нахраня, затова отидохме почти до водопада, там където вече се усещаха пръските на падащата вода. Мислех, че това ще помогне. Така беше, но само за първите 3-4 лъжички. Тогава реших да се доближим още малко. И при следващата крачка се подхлъзнах на един мокър камък и падна... а с мен и Ема. Удари си главичката на един камък. Доста се оплаших. За мой късмет спирането на плача го изтъргувах срещу един тик так. И само след минута сякаш нищо се не беше случило. Вътрешно доста се притесних, гледах да не го покажа. Измихме лицето на Ема в студената вода и решихме да не се качваме към хижата по-горе, а да се връщаме. Към 13:30 заслизахме надолу и търсихме някое по-спокойно и най-вече равно място за обедна почивка. На около половин километър по-надолу намерихме едно полу-равно място малко над пътеката. Опънах одеялото и легнах до Ема.Дадох и малко мляко. Стоян залепи гръб до мен и гушна Лия. Стана чудо - децата скоро заспаха и ние поседнахме близо до тях.



 Основната ни задача беше да ги придържаме, за да не се изсулят на пътя, поради наклона, на който бяха заспали. Ние с него бяхме наистина щастливи. Бяхме стигнали до водопада, децата бяха уморени и приспани и ние имахме малко време за нас.

След около 1 час се проявиха първите признаци на събуждане. Първо Ема, после и Лия станаха. Тръгнахме надолу с бодра крачка. Към 17:00 вече бяхме при колата. Потеглихме, защото ни чакаше освежаващо къпане в басейна на комплекса.
Трябва да спомена, че падането върху камъка може да изглеждаше сериозно, но след около минута вече беше забравен от Ема. Това показва, че повечето притеснения на родителите са напразни. Децата забравят болката при първия тик так или нагазване във вода.
Освен това разходката беше показателна и за "удобставата" от които имат нужда децата за спане. Когато са доволни и уморени, могат да спят навсякъде. Дори и на силен наклон, с постоянно преминаващи наблизо планинари.

  

Няма коментари:

Публикуване на коментар