4.05.2013 г.

Дряновската екопътека и пещерата бачо Киро

Около Гергьовден решихме да се съберем с брат ми и братовчедите ми на Войнежа. Ежегодното жертвоприонешение щеше да е както обичайно на 6.5. а ние с Ема ще избягаме за няколко дена от София. За съжаление мама остана там да работи.
И за да не стиом на едно място, решихме да отскочим до Дряново да разгледаме манастира, да оставим децата да се забавляват на въжената градина и да се разходим по Дряновската екопътека.
Та тръгнахме сутринта след закуска две коли хора и след около час вече бяхме на Дряновския манастир. Имаше доста посетители.



Хич не харесвам манастири, които са се превърнали като бит пазар - със сергии, заведения и др. Имам чувството, че основната им цел е да търгуват вместо да вдъхват вяра на нуждаещеите се. В интерес на истината харесвам изключително много местността около манастира и когато имам възможност я посещавам. Та разгледахме набързо манастира, запалихме по някоя свещ и се отправихме към въжената градина. Там Веско щеше да постави на изпитание силите и духа си. Беше му за първи път. Ема стоеше отдолу и следеше всяко негово движение. Интуитивно имитираше движенията му по лакатушещите се въжета. Въжената градина завършва с един хайлайт - около 30 м. спускане с тролей и спиране в огромна мрежа ... за деца :-). Градината си заслужава за деца, високи поне 1,2 м.






 Следващата спирка бе една кръчма. Децата бяха вече гладни и преди да поемем към екопътеката хапнахме, за да се подкрепим. Една част от спътниците ни се отказаха от очакващото ги физическо натоварване и се прибраха обратно към Войнежа. Останахме с Ема, аз, Калоян, Марияна и Ваня. След храната марияна и Ваня решиха да отидат и да ни изчакат до пещерата Бачо Киро, където ние щяхме да престигнем след обиколката по Дряновската екопътека. Честно казано нямах никакви очаквания за нея и дори не бях чел подробнсти. Просто тръгнахме.





Това беше само седмица след първото ни истинско ходене с Ема - на ждрелото на р. Ерма. Сега щеше да се види, дали тогава просто сме имали ден или Ема наистина и харесва да се катери по горски и скални пътеки. За мое щастие второто предположение излезе вярно. Без да я карам, тя пое напред, като опитен планинар. Отначалото пътя вървеше покрай реката, но само 200 м по напред се озовахме пред... стълби - почти вертикални, хванатои за скалите и водещи право нагоре. За секунда се почудих какво да правим. Взех Ема с една ръка, с другата се хванах за парапета и поех нагоре. Вървях бавно и се надявах Ема да не мърда или проявява други претенции. Самото качване е около 40-50 м., но всяка една крачка я правих много внимателно. Дори сега кото пиша ми се потят ръцете и краката като си спомням момента тогава. Ема се държа много добре и след 3-4 мин бяхме вече на площадката над стълбите.










Чувството беше страхотно. От тук нататък пътеката беше приятна, Остана ни още малко качване за да стигнем панорамна площадка с изглед към манастира, реката и каньона, който е образувала. Гледката беше прекрасна и ако не беше напредналия час, щяхме да се насладим още малко на изгледа.






Беше вече към 14:30 и Ема проявяваше вече явни признаци на умора. Решихме да побързаме надолу, където щяха да ми чакат останалите. Хванах си съкровището и се понесохме към входа на пещерата. Стигнали там преценихме, че едно бързичка обиколка из Бачо Киро, няма да ни забави много - пък и получих позволение от...Ема. Пещерата има доста забележителни образования. Поразходихме се вътре, докато по едно време ми се стори, че Ема е доста тиха. Погледнах към нея ... а тя беше вече заспала в ръцете ми. Хм, не беше много оптимално, понеже бяхме поне на 1-1,5 от колата.


С бърза крачка поехме към нея. Изглежда умората беше доста силна, че тръскането и шума от околните хора не можаха да развалят съня и. До колата се изорих доста. Поставих я в детското и столче и поехме обратно към село.
Разходката показа две (най-малко) неща - първо, не се колебайте да пробвате нещо ново с детето (имам в предвид стълбатра). То определо ще се радва. Второ - все някога идва момента, когато умората взима превес над играта. Аз лично предпочитам да преживеем още една емоция с децата и да заспят на пътя, отколкото да се преспиваме, разказвайки какво сме щели да видим. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар